от Автора

18/05/2007 - Коментарите са изключени за от Автора

Колебаех се много дали да кажа истината за тази книга. Реших, че няма да я кажа. Ако я кажа, текстът ще престане да бъде това, което е – една апосиопеза, осъзнат отказ от говорене. Но ако текстът наистина  е апосиопеза, аз съм казал истината, макар че казах, че няма да я кажа. Ето как човек попада в положението на Епименид Критски, който казал, че всички критяни лъжат. Но за тази книга има и друга истина, която вече няма да я кажа.
За автора, който напоследък нашумя в жанра “литературен садизъм”, също има някои истини, които е добре да се знаят. Първо, той не е поет и никога няма да бъде. Второ, той и никакъв писател не е, а не е и кой знае какъв читател, защото няма време за книги. Трето (защото светът е троичен и винаги трябва да има и трето), единственото, което той може и иска да каже, е отговорът на въпроса защо тогава е написал това тук. Ето го:

А защо не?!

Реклами

За безобразното в поезията

18/05/2007 - Коментарите са изключени за За безобразното в поезията

Защо трябва да се появи една книга?
И какво толкова настоява да ни каже?
Книгата идва да ни каже нещо, което не знаем. Не сме го почувствали. Не сме се разчувствали. Не сме се обикнали. Не сме се намразили както трябва.
Книгата има амбицията да пристигне като вест от неизвестното. Претендира да бъде посрещната. Да бъде харесана. Да бъде оценена. Да има публика и публичност. Да говорят за нея…
Няма нищо по-суетно на този свят от книгата – старомодната балерина на модерната публичност.
Кой знае как Иван Стамболов е разбрал това. Като суетен човек сигурно я е пожелавал тайно, но като умен човек се е пазел от нея. Защото е видял и е запомнил Поетесата-съседка, в чиито очи се плиска Епохата. Не я е харесал особено.
Стиховете, писани някога от младия Стамболов, били скромни, никак не претендирали да стават книга (позовавам се тук на признанията на самия автор). Били са по-скоро друго – закачка, ирония, пародия, подигравка… Тъй като поезията е занаят: ето, и ние можем да го овладеем. Тъй като поезията е съкровен свят: ето, и ние имаме съкровен свят. Тъй като поезията е набор от конвенции: ето, и ние можем да завъртим словесната машина и да ги пуснем в употреба. Тъй като поезията е рецитация,  ние ли не можем да рецитираме!…

Имал си е стихотворни листове Иван Стамболов. Не само ги имал, но един ден случайно си ги намерил. За да се убеди, че времето няма власт над писмото. Да ни убеди и нас, че стиховете му са не просто добре направени и подправени, те са много добра поезия  артистично-иронична, интелектуално-безпощадна… Словесно пространство на литературната ерудиция и играта. Поставям ги на фона на тогавашната, пък и на днешната ни поезия и се убеждавам, че там те стоят съвсем добре. Не се сливат с фона, а направо се открояват. Ако използвам клишето, преди двадесет години не се е родил (или по-скоро, родил се е тайно) един поет. Поетът като фигура на публичността, на цялата словесна суматоха, която ни обгръща.
Но историята понякога успява да си коригира грешките, да запълни пропуските. И тук трябва да благодарим на децата, че са ни помогнали да посрещнем един нов литературен пеленак (не онзи от посвещението). Да благодарим на неизбежните Деца, които вечно искат, упорито настояват да четат, разграбват ненаситно апокрифното. На децата – приятели на голямото дете на Иван Стамболов, у които попаднали безобразните стихотворения и те се влюбили  тях.
Сега вече ще имат пожеланото – насладата да четат. Ще го имаме покрай тях и ние.

Самата книга “Безобразна поезия”.
Безобразна е, защото “безобразничи” спрямо поезията, читате-лите, високите страсти, словесните пасти… Безобразна е, защото образите й, разпънати от иронии и пародии, са се пръснали по всички посоки на словесността.
И сега ни се отваря работа да ги гоним.
А всичко си беше мирно и тихо преди времето на безобразната поезия. И на книгите с подобна поезия.
Тъй като Иван Стамоболов е литературно образован и високо рефлексивен човек, той сам е видял и коментирал всички тези неща. Знае, че има посвещения, послеслови, думи от автора и думи за автора… Знае, че книгата е ритуал, който се играе.
Следователно от мойте думи няма кой знае какъв смисъл.
Смисълът просто ни заобикаля  прозрачен като въздуха, преди да стане смог.

Проф. Валери Стефанов

ПОНЯКОГА ИСКАМ

18/05/2007 - Коментарите са изключени за ПОНЯКОГА ИСКАМ

да бъда игумен
в метоха на моята
весела младост,
която отдавна, отдавна
замина.
А колко е лесно
да искаш назаем
от чуждата радост.
Туй всички го знаем.
Щом някой посегне
с треперещи пръсти
да грабне от нашите
влажни целувки
дори и частица,
ний стенем от болка,
кръстосваме шпаги
със мрачния гений
на нова епоха,
която се ражда
в мистичните стонове
на елефанти.
И тези треперещи
пръсти се впиват
във меката гушка
на нашия делник
и с траурни нокти
напипват трахе-
ята. Впрочем…

ВЪЗСЕДНАЛИ ВОЛЯТА МРАЧНА

18/05/2007 - Коментарите са изключени за ВЪЗСЕДНАЛИ ВОЛЯТА МРАЧНА

прабългарски конници крачат.
През смутни епохи долитат
за своите внуци да питат.
В съня ни се втурват тревожно,
край нас се подреждат набожно,
с размах ни отвиват краката
и лягат до нас във леглата.
Конете, останали в хола,
до късно безсрамно трополят
и царствени сенки витаят
с въпроса: “Готов ли е чаят?”.
Пристъпва напред командирът,
решен непреклонно да дири
ответност от людете днешни
страхливи, коварни и грешни.
Какво да му кажа? Не зная.
В ръката му брадва сияе
с лъчите на много въпроси,
които от давното носи.
Та-рата, та-рата, та-рата,
па-бимби, па-бумба, ура!

Едному жаркому другу, нарицаемый Евгений, сиреч роден благо

18/05/2007 - Коментарите са изключени за Едному жаркому другу, нарицаемый Евгений, сиреч роден благо

или
Осьмий-тъ дьнь от третий-тъ мясенць

“… То òпаша си що да строри днес не знай:
ще го почупе от въртене  няма край.”

Кирил Христов

Нощта кротко реже филии
от моите сънища млади.
Не трябва вражда да разяжда
спогодбите, писани бърже
на гърчав светлик от свещица.
А тази свещица е всичко,
което остана след тебе.
Ах, помниш ли колко те молих
с лице, от сълзи набраздено,
да спреш да ухажваш пред мене
невинната муза на татко,
която избяга при батко,
а батко на стринка я даде,
а тя пък прехвърли я скоро
на онзи проклетник лелинчо.
Ти помниш ли после как вуйчо
продаде я на учинайка,
а тя подари я на свако,
а свако я даде на мене?
О, помниш, приятелю жарки!
Угарки, угарки, угарки…