Писмо

На устна хармоника вятърът свири
и виждам строежът да никне оттатък,
където ний двамата с тебе живяхме
живот неизстрадан, живот от ракурси.
Недей да си мислиш, че лесно забравям
юмруците мраморни в моите зъби.
Аз помня! Аз помня и рядко прощавам!
Познавах два вепъра. Бяха близнаци.
Единият носеше семе от ряпа
и с него разтриваше мойте надежди.
А другият беше във пурпурен смокинг,
с цилиндър от детски мечти и тревоги,
с бастон от изречени някога клетви
и прабългарски ханове във очилата.
Тоз, вторият вепър, ми каза потайно,
че вече готов е ключът към незнайното
и ме попита дали ще го купя.
Тогава броях си парите през лупа,
така че отказах на вепъра щедър.
И ето, престана да бъде той ведър,
а с грубо челично копито в зъбите
зарита ме лютият вепър. И значи,
от този момент много трудно прощавам
на всеки близнак, който всъщност е втори.
А що се отнася до първия вепър,
от него не пазя болезнени спомени.

Реклами
%d блогъра харесват това: