За безобразното в поезията

Защо трябва да се появи една книга?
И какво толкова настоява да ни каже?
Книгата идва да ни каже нещо, което не знаем. Не сме го почувствали. Не сме се разчувствали. Не сме се обикнали. Не сме се намразили както трябва.
Книгата има амбицията да пристигне като вест от неизвестното. Претендира да бъде посрещната. Да бъде харесана. Да бъде оценена. Да има публика и публичност. Да говорят за нея…
Няма нищо по-суетно на този свят от книгата – старомодната балерина на модерната публичност.
Кой знае как Иван Стамболов е разбрал това. Като суетен човек сигурно я е пожелавал тайно, но като умен човек се е пазел от нея. Защото е видял и е запомнил Поетесата-съседка, в чиито очи се плиска Епохата. Не я е харесал особено.
Стиховете, писани някога от младия Стамболов, били скромни, никак не претендирали да стават книга (позовавам се тук на признанията на самия автор). Били са по-скоро друго – закачка, ирония, пародия, подигравка… Тъй като поезията е занаят: ето, и ние можем да го овладеем. Тъй като поезията е съкровен свят: ето, и ние имаме съкровен свят. Тъй като поезията е набор от конвенции: ето, и ние можем да завъртим словесната машина и да ги пуснем в употреба. Тъй като поезията е рецитация,  ние ли не можем да рецитираме!…

Имал си е стихотворни листове Иван Стамболов. Не само ги имал, но един ден случайно си ги намерил. За да се убеди, че времето няма власт над писмото. Да ни убеди и нас, че стиховете му са не просто добре направени и подправени, те са много добра поезия  артистично-иронична, интелектуално-безпощадна… Словесно пространство на литературната ерудиция и играта. Поставям ги на фона на тогавашната, пък и на днешната ни поезия и се убеждавам, че там те стоят съвсем добре. Не се сливат с фона, а направо се открояват. Ако използвам клишето, преди двадесет години не се е родил (или по-скоро, родил се е тайно) един поет. Поетът като фигура на публичността, на цялата словесна суматоха, която ни обгръща.
Но историята понякога успява да си коригира грешките, да запълни пропуските. И тук трябва да благодарим на децата, че са ни помогнали да посрещнем един нов литературен пеленак (не онзи от посвещението). Да благодарим на неизбежните Деца, които вечно искат, упорито настояват да четат, разграбват ненаситно апокрифното. На децата – приятели на голямото дете на Иван Стамболов, у които попаднали безобразните стихотворения и те се влюбили  тях.
Сега вече ще имат пожеланото – насладата да четат. Ще го имаме покрай тях и ние.

Самата книга “Безобразна поезия”.
Безобразна е, защото “безобразничи” спрямо поезията, читате-лите, високите страсти, словесните пасти… Безобразна е, защото образите й, разпънати от иронии и пародии, са се пръснали по всички посоки на словесността.
И сега ни се отваря работа да ги гоним.
А всичко си беше мирно и тихо преди времето на безобразната поезия. И на книгите с подобна поезия.
Тъй като Иван Стамоболов е литературно образован и високо рефлексивен човек, той сам е видял и коментирал всички тези неща. Знае, че има посвещения, послеслови, думи от автора и думи за автора… Знае, че книгата е ритуал, който се играе.
Следователно от мойте думи няма кой знае какъв смисъл.
Смисълът просто ни заобикаля  прозрачен като въздуха, преди да стане смог.

Проф. Валери Стефанов

Реклами
%d блогъра харесват това: